Мислиш ли...
Не знам кога беше. Но не беше по времето, когато за една седмица си смених работата и жилището. Тогава бях под голямо напрежение. Не. Не говоря за тогава. Казах ли го вече?
Тръгнах на лов за китове.
Да. Станах китоловец. Убиец и Бракониер.
Но си имах желязно оправдание.
Когато приближихме бреговете и се подготвяхме да изхвърляме месото от борда, още не знаех за намеренията на индианеца. Ах тези сомалийчета. Колко много китово месо могат да изядат. Малки мънички черни мравки. Изяждащи всичко, което техните кореми могат да разградят.
Колко са красиви индианките .
Колко е красива и моята, малка индианка.
Без да знам дали, как и загубих ли я?
Този дуел не ми беше ясен.
Не бих оставил ненаказан който и да е, когато става дума за чест. Или поне така си мислех тогава. Как всъщност загубих дъщерята на вожда. Май си тръгна с друг. Аз ли я пуснах? Не. Бих се борил преди да оставя нещата така. Може би тогава я загубих?
Бях закъснял. Мачът започваше.
Всички места бяха заети, а аз още нямах билет.
От покрива не можеш да видиш нищо освен залезът, приятелите и май това. Май. Не. Не. Не. И да оставам , нямаше смисъл. Именно за това изчаках да падне първият гол, за да мога да прескоча оградата. Звукът вече ме обгръщаше. Никой не ме спря. Чакай. Трябваше ми билет. Не можех да вляза на концерта без билет. Дали билетите за концертите са по-различни от тези за мачове? А и защо прескочих оградата когато имам билета от мача. Добре че оградите са едни. По скоро една. И добре че вече съм сред публиката, а не в агитката, не на кораба или при индианката? Всъщност при нея бих се върнал.
Но тогава не бях толкова натоварен.
Не беше седмицата в която се преместих и започвах нова работа.
Тогава не бях толкова натоварен.
Не знам кога беше. Но не беше по времето, когато за една седмица си смених работата и жилището. Тогава бях под голямо напрежение. Не. Не говоря за тогава. Казах ли го вече?
Тръгнах на лов за китове.
Да. Станах китоловец. Убиец и Бракониер.
Но си имах желязно оправдание.
Когато приближихме бреговете и се подготвяхме да изхвърляме месото от борда, още не знаех за намеренията на индианеца. Ах тези сомалийчета. Колко много китово месо могат да изядат. Малки мънички черни мравки. Изяждащи всичко, което техните кореми могат да разградят.
Колко са красиви индианките .
Колко е красива и моята, малка индианка.
Без да знам дали, как и загубих ли я?
Този дуел не ми беше ясен.
Не бих оставил ненаказан който и да е, когато става дума за чест. Или поне така си мислех тогава. Как всъщност загубих дъщерята на вожда. Май си тръгна с друг. Аз ли я пуснах? Не. Бих се борил преди да оставя нещата така. Може би тогава я загубих?
Бях закъснял. Мачът започваше.
Всички места бяха заети, а аз още нямах билет.
От покрива не можеш да видиш нищо освен залезът, приятелите и май това. Май. Не. Не. Не. И да оставам , нямаше смисъл. Именно за това изчаках да падне първият гол, за да мога да прескоча оградата. Звукът вече ме обгръщаше. Никой не ме спря. Чакай. Трябваше ми билет. Не можех да вляза на концерта без билет. Дали билетите за концертите са по-различни от тези за мачове? А и защо прескочих оградата когато имам билета от мача. Добре че оградите са едни. По скоро една. И добре че вече съм сред публиката, а не в агитката, не на кораба или при индианката? Всъщност при нея бих се върнал.
Но тогава не бях толкова натоварен.
Не беше седмицата в която се преместих и започвах нова работа.
Тогава не бях толкова натоварен.
Коментари
Публикуване на коментар