Благодаря ти.
Ти ми даде много, а аз си взех повече отколкото трябваше.
И ето, че пак съм сам. Така както бях сам и с теб.
И не знам какво чувствам. Болка или облекчение.
А с теб споделихме много хляб и сол, и кратки моменти на блаженство.
И сега разбирам, че не всички са смели като теб или просто аз съм егоист.
А не са ли всички егоисти? С изключение на теб, може би.
Обичах те и не те обичах.
Но заживя с апатията ми. Към теб, към мен, към света.
Към невъзможността ми да приемам разочарования.
Винаги четях дневника ти. Дори и след като се разделихме.
Затова ти го подарих. Дори и когато го смени. А ти го направи.
Да. Намерих го. Съжалявам. И да. Исках да бъда щастлив, затова си тръгнах.
Цветни страници с анимирани герои, пластелин, пастели, и три цветни ластички със значка усмивка. Всичко това, за да приюти сърцето ти.
Трябва да го публикуваш.
Изключителен разказ за тъгата. И не мога да повярвам, че тъгата съм аз.
Не знам къде се загубих?
Сигурно съм бил изгубен много преди да ме намериш и сигурно ще остана изгубен, много след като намеря това което търся.
А това се случи.
Поне така си мислех.
Всяка следваща любов е по-истинска от предходната.
Ако не. Винаги ще има нова. И нова. И нова.
Не се страхувам хиляда момичета да ми кажат, не. Важното е едно момиче да ми каже, да.
И да. Ти щеше да го направиш, но това нямаше да ти донесе щастие. Както и на останалите деветстотин деветдесет и осем, които биха могли. Затова търся това единствено, да, което ще сподели радостта ни. По равно. Като партньори.
С теб бях лош и ти ме мразеше, но стоеше. С нея бях добър и тя ме обичаше, но си тръгна.
Каква ирония.
Може би е била по-умна и от двама ни.
Поне от мен със сигурност.
Но това не е история за теб. Нито за нея.
Дори не знам, чия е тази история вече.
Ти ми даде много, а аз си взех повече отколкото трябваше.
И ето, че пак съм сам. Така както бях сам и с теб.
И не знам какво чувствам. Болка или облекчение.
А с теб споделихме много хляб и сол, и кратки моменти на блаженство.
И сега разбирам, че не всички са смели като теб или просто аз съм егоист.
А не са ли всички егоисти? С изключение на теб, може би.
Обичах те и не те обичах.
Но заживя с апатията ми. Към теб, към мен, към света.
Към невъзможността ми да приемам разочарования.
Винаги четях дневника ти. Дори и след като се разделихме.
Затова ти го подарих. Дори и когато го смени. А ти го направи.
Да. Намерих го. Съжалявам. И да. Исках да бъда щастлив, затова си тръгнах.
Цветни страници с анимирани герои, пластелин, пастели, и три цветни ластички със значка усмивка. Всичко това, за да приюти сърцето ти.
Трябва да го публикуваш.
Изключителен разказ за тъгата. И не мога да повярвам, че тъгата съм аз.
Не знам къде се загубих?
Сигурно съм бил изгубен много преди да ме намериш и сигурно ще остана изгубен, много след като намеря това което търся.
А това се случи.
Поне така си мислех.
Всяка следваща любов е по-истинска от предходната.
Ако не. Винаги ще има нова. И нова. И нова.
Не се страхувам хиляда момичета да ми кажат, не. Важното е едно момиче да ми каже, да.
И да. Ти щеше да го направиш, но това нямаше да ти донесе щастие. Както и на останалите деветстотин деветдесет и осем, които биха могли. Затова търся това единствено, да, което ще сподели радостта ни. По равно. Като партньори.
С теб бях лош и ти ме мразеше, но стоеше. С нея бях добър и тя ме обичаше, но си тръгна.
Каква ирония.
Може би е била по-умна и от двама ни.
Поне от мен със сигурност.
Но това не е история за теб. Нито за нея.
Дори не знам, чия е тази история вече.