Тодор Панайотов

Мислиш ли... Не знам кога беше. Но не беше по времето, когато за една седмица си смених работата и жилището. Тогава бях под голямо напрежение. Не. Не говоря за тогава. Казах ли го вече? Тръгнах на лов за китове. Да. Станах китоловец. Убиец и Бракониер. Но си имах желязно оправдание. Когато приближихме бреговете и се подготвяхме да изхвърляме месото от борда, още не знаех за намеренията на индианеца. Ах тези сомалийчета. Колко много китово месо могат да изядат. Малки мънички черни мравки. Изяждащи всичко, което техните кореми могат да разградят. Колко са красиви индианките . Колко е красива и моята, малка индианка. Без да знам дали, как и загубих ли я? Този дуел не ми беше ясен. Не бих оставил ненаказан който и да е, когато става дума за чест. Или поне така си мислех тогава. Как всъщност загубих дъщерята на вожда. Май си тръгна с друг. Аз ли я пуснах? Не. Бих се борил преди да оставя нещата така.  Може би тогава я загубих? Бях закъснял. Мачът зап...

– Здравей, от колко време си тук. – Сега дойдох , а имам чувството, че съм тук от цяла вечност.  – А какво правиш? – Гледам небето и си мисля! – За какво мислиш? – За всичко, и същевременно за нищо. – Кажи ми нещо, така няма да ти е скучно.  – Но аз не те виждам, къде си ти?  – Нищо че не ме виждаш, винаги можеш да говориш на вятъра, а аз ще улавям твоите думи в пространството . – Как? – По следите, които оставяш след себе си. – Добре, какво искаш да знаеш за мен? – Кажи ми..     Любовната игра на двете калинки, привлече паяка, който излезе по-бързо и закуси тях.

Вълкът, все се хвалел пред кучето, че може да е гладен, но поне е свободен. Все така му разправял. - Свобода братко, свобода. Само свободата е истински важна в този живот. Но ти не цениш свободата, защото теб те хранят и все на топло спиш, там в стадото. Нали те виждаме всяка вечер. Мислело си кучето, мислело и наистина живота му се строил празен. Слугува я на господаря си, я на неговите овце, че и го бият от време на време. И така на кучето му се приискало на вълк да става. И то да гледа от горе на живота, да скита в планината, без господар и без грижи. Макар и малко гладно и да записва на студено , само свободно да е. Решило се и избягало посред нощ и право при вълците да каже, че е един от тях. - Яж, нали си свободен.- Му казал вълкът , когато глутницата се спуснала към беззащитното стадо. Измаменото куче си помислило, че вълкът нрава си не мини , но и то няма да стане свободено, ако се нахвърли върху своите.

  Благодарение на една статия от г-жа Томс реших, че FaceBook, Twitter и другите социални мрежи не ми дават всичко от което имам нужда. А аз имам нужда от малко усилие. Усилие някой да ме намери и прочете. Без да му се натрапвам в личното пространство. Ако имам какво да казвам на конкретен човек, ще го намеря и ще му го кажа. Ако искам да си запазя това което мисля само за себе си, няма да го публикувам никъде. Във всички останали ситуации мисля, че блогът ще ми свърши чудесна работа. Така че , благодаря Ви г-жо Жюстин Томс. А за останалите, които се чудят коя е била статията за подобно вдъхновение:  http://blog.justinetoms.com/?p=863

Дата е 29.09.2011г. - Докато аз се готвя за протестите на 08.10.2011, против добива на шистовият  газ в  България, основната тема са размириците за случая Катунуца. Местен феодал? Това словосъчетание, някак си ме притесни. Дали защото в България все още има феодали или защото самите ние даваме титли. Както титла, която се дава след битка с неприятел или враг и победения признава правото на победителя за Феодал, Деспот, Цар или Диктатор. Очевидно когато бойното поле е вътре във нас ние винаги ще сме победените и ще трябва да признаваме правото на други хора да са господари над бита ни, с титли или без. А титлите са много, някой се използват и сега, други са забравени във времето или се появяват когато най-малко ги очакваш, но има и титли които все още не са дошли. Такива титли си чакат човека сам да ги извика. Иска ми се да видя малко повече титли като господа и дами, да се разхождат покрай мен вместо сегашните генерал, командир или феодал през 2011г.