Историята на България трябва да се чете като дневник на умрял човек. А именно от зад на пред. За да се видят последните дни на жертвата - дали е имал врагове, дали смъртта е била насилствена или не.
Това си мисля, когато чета Хрониките на Стефан Цанев. Затова и започнах с том 3 -ти.
Исках да видя защо животът в България е такъв и имам ли вина за него, а ако ли не, къде да търся причината и с какво мога да помогна.
Хрониките които авторът е събрал в 551 страници подплатени от документи и разсъждения на очевидци очертават единствено ескалиращата жестокост и нетърпимост по между ни. Лавината от политически убийства нараства с всяка разгърната страница на тази много-листна творба.
Не е виновен писателя, че историята ни е тъжна. Но е страшно когато я научиш.
През годините за които си мислим, че демокрацията и високият морал са били водещи в управлението на България са създавани закони за изпълнения на незаконни действия. А именно убийства. Затова и сега разбирам защо е отменена смъртната присъда в началото на 90 -те години на 20 -ти век, така да се каже в навечерието на настъпващата нова демокрация.
Всъщност исках само да споделя няколко авторски текста, за да разберете причините за моето безпокойство;
"Погрешно ми се струва убеждението..., че за окаяното духовно състояние на българския народ е виновно петвековното турско робство... Духовната трагедия се случва по-късно. Националните катастрофи разсипаха България..., пречупен бе духът на българския народ: ...., убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му... - българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток..., безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди;.."
,
"От добрата демокрация и от добрата монархия предпочитай демокрацията. Но от лошата монархия и от лошата демокрация избери монархията. Защото един лош човек може да извърши много злини, но много лоши хора, събрани заедно, могат да извършат какво - повече или по-малко злини?"
и един от мен:
Това си мисля, когато чета Хрониките на Стефан Цанев. Затова и започнах с том 3 -ти.
Исках да видя защо животът в България е такъв и имам ли вина за него, а ако ли не, къде да търся причината и с какво мога да помогна.
Хрониките които авторът е събрал в 551 страници подплатени от документи и разсъждения на очевидци очертават единствено ескалиращата жестокост и нетърпимост по между ни. Лавината от политически убийства нараства с всяка разгърната страница на тази много-листна творба.
Не е виновен писателя, че историята ни е тъжна. Но е страшно когато я научиш.
През годините за които си мислим, че демокрацията и високият морал са били водещи в управлението на България са създавани закони за изпълнения на незаконни действия. А именно убийства. Затова и сега разбирам защо е отменена смъртната присъда в началото на 90 -те години на 20 -ти век, така да се каже в навечерието на настъпващата нова демокрация.
Всъщност исках само да споделя няколко авторски текста, за да разберете причините за моето безпокойство;
"Погрешно ми се струва убеждението..., че за окаяното духовно състояние на българския народ е виновно петвековното турско робство... Духовната трагедия се случва по-късно. Националните катастрофи разсипаха България..., пречупен бе духът на българския народ: ...., убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му... - българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток..., безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди;.."
,
"От добрата демокрация и от добрата монархия предпочитай демокрацията. Но от лошата монархия и от лошата демокрация избери монархията. Защото един лош човек може да извърши много злини, но много лоши хора, събрани заедно, могат да извършат какво - повече или по-малко злини?"
и един от мен: