Истината е една. Истините са много. И няма истина.
Това е първото, което си помислих след като прочетох книгата. Всъщност, мислех си го още докато четях, но това чувство така и не се промени до края.
Защо не знам на какво да вярвам ли?
Това също е хубав въпрос , на който не мога да си отговоря.
При положение, че лъжата е била основна обменна единица през този период и всички са го признали и продължават да го признават, как мога да вярвам на каквото и да е било.
Но да, историята е история и не се променя, поне не за хората които са я видели с очите си. За останалите, това не много сигурно.
Отне ми повече време , да се реша да напиша коментар за книгата , отколкото да я прочета.
Това което ме притесняваше толкова, а и все още ме притеснява е факта, че всички хора, независимо на коя страна симпатизират, говорят за комунизма като за едно неделимо цяло.
Годините от 1944г. до 1989г. са комунистически години без право на обжалване.
Да , ама Тодор, дето забил нож в гърбът на Вълко, който забил нож в гърбът на Коларов, който забил нож в гърбът на Димитров, който забил нож в гърбът на Кимон Георгиев, който забил нож в гърбът на Никола Петков, който забил нож в гърбът на Димитров (ама друг - Гемето) и така до смъртта на Стамболийски и Стамболов. Всъщност описват не само 60 години, ами почти два пъти по толкова, а хората наричат комунизъм само Тодор Живков. Малко е като айсберг. Виждаме само върха и сме убедени, че това е всичко.
Сърбите имат една картина за нас. Как забиваме нож в гръб. Винаги съм си мислел, че това се отнася за отношенията ни със Сърбите. Но после разбрах, че това е нашето нормалното отношение по между ни и отношението ни към света.
Не си мислете, че ще започна да осъждам тази наша черта. Не съм радостен от този факта, но поне я осъзнах. Като изгубено дете което намира дом. Така се чувствам. Дори и да не ти харесва това което си намерил , поне знаеш какво е то и ти олеква. Можеш да се отпуснеш и да заемеш мястото си при другите деца без да се луташ повече.
Така, де. Няма да свързвам тези мисли със сегашните събития и боричкането за власт от типа стани да стена. Все пак не мисля, че като народ сме се променили, а и дори да има промяна , не знам дали е достатъчна, за да започна да вярвам или ще спра да си пазя гърба.
Това е първото, което си помислих след като прочетох книгата. Всъщност, мислех си го още докато четях, но това чувство така и не се промени до края.
Защо не знам на какво да вярвам ли?
Това също е хубав въпрос , на който не мога да си отговоря.
При положение, че лъжата е била основна обменна единица през този период и всички са го признали и продължават да го признават, как мога да вярвам на каквото и да е било.
Но да, историята е история и не се променя, поне не за хората които са я видели с очите си. За останалите, това не много сигурно.
Отне ми повече време , да се реша да напиша коментар за книгата , отколкото да я прочета.
Това което ме притесняваше толкова, а и все още ме притеснява е факта, че всички хора, независимо на коя страна симпатизират, говорят за комунизма като за едно неделимо цяло.
Годините от 1944г. до 1989г. са комунистически години без право на обжалване.
Да , ама Тодор, дето забил нож в гърбът на Вълко, който забил нож в гърбът на Коларов, който забил нож в гърбът на Димитров, който забил нож в гърбът на Кимон Георгиев, който забил нож в гърбът на Никола Петков, който забил нож в гърбът на Димитров (ама друг - Гемето) и така до смъртта на Стамболийски и Стамболов. Всъщност описват не само 60 години, ами почти два пъти по толкова, а хората наричат комунизъм само Тодор Живков. Малко е като айсберг. Виждаме само върха и сме убедени, че това е всичко.
Сърбите имат една картина за нас. Как забиваме нож в гръб. Винаги съм си мислел, че това се отнася за отношенията ни със Сърбите. Но после разбрах, че това е нашето нормалното отношение по между ни и отношението ни към света.
Не си мислете, че ще започна да осъждам тази наша черта. Не съм радостен от този факта, но поне я осъзнах. Като изгубено дете което намира дом. Така се чувствам. Дори и да не ти харесва това което си намерил , поне знаеш какво е то и ти олеква. Можеш да се отпуснеш и да заемеш мястото си при другите деца без да се луташ повече.
Така, де. Няма да свързвам тези мисли със сегашните събития и боричкането за власт от типа стани да стена. Все пак не мисля, че като народ сме се променили, а и дори да има промяна , не знам дали е достатъчна, за да започна да вярвам или ще спра да си пазя гърба.